Живеем в свят, в който нищо не стои на едно място,
движението и промените са постоянни. Това впечатление ни очакваше и на бъдещата
компост площадка до гората, непосредствено зад общинските кофи за смет.
Заварихме я отново с разхвърлян по нея боклук, след почистването преди една
седмица. Често явление в София, след като бездомните кучета са търсили храна в
хорския боклук. Гледката не ни обезкуражи – върнахме лентата малко назад,
почистихме отново и продължихме напред с подравняване и подготвяне за поставяне
на компостерите.
По очертанията на мястото засадихме храсти – за жива ограда и красив естествен завършек.
След като храстите бяха засадени, продължихме с почистване на дерето от още много строителен боклук, голяма част от който буквално беше вече „засаден“ дълбоко в земята. Разширявайки обсега на предвидените в проекта ни дейности, освободихме естествения ход на рекичката.
Завършихме деня със засаждането на първото дръвче – лъже
кипарис (Chamaecyparis sp.) -
в бъдещата зона за отдих.
Наложи се няколко пъти да разглеждаме предварителния
план и да обмисляме как ще е най-добре да се разположат предвидените за там
пейки, къде кои дръвчета и храсти да се посадят и как точно да се оформят
пътечките. Всеки имаше своите креативни и обосновани предложения. Окончателното
решение остана за следващия път.Децата и слънцето, и в този ден бяха неизменното ни вдъхновение. Слънцето – с меката си есенна топлина и подкрепа за свършване на повече работа. Децата – с непринудения си поглед, любопитно участие и чаровна помощ.